09 февруари 2008

Истината за една антисемитска книга


Рецензия на Даниел Пайпс относно книгата на Гордън Томас "Шпионите на Гидеон: тайната история на Мосад", взета от http://www.danielpipes.org/article/805

В своята книга Гордън Томас, журналист от Уелс, който живее в Дъблин, твърди, че много преди Кенет Стар изобщо да е чувал за Моника Люински, израелските разузнавателни служби са имали записи с 30 часа интимни разговори между президента Клинтън и младата му стажантка. Томас заявява също, че Ерусалим е пазил тези записи или с цел евентуално изнудване или за да защити своя агент под прикритие в Белия дом с кодово наименование Мега.

Твърденията на Томас се появиха преди няколко месеца и Белият дом веднага ги обяви за “глупости”. (С подигравателен тон източник от администрацията заявил следното по повод книгата “Шпионите на Гидеон”: “Честно казано търговците обмислят варианта да я продават в раздела фантастика.”) В Израел говорителят на министър-председателя Бенджамин Нетаняху, Давид Лар-Илан по подобен начин окачествил обвиненията на Томас като “извън границите на приличието и под всякаква критика” чудейки се как “някой може да вземе насериозно подобни пълни безсмислици”.

На кого да се вярва? Служителите в администрацията твърде често лъжат, за да вземем думата им за чиста монета, а Израел не е бил особено склонен да признае шпионските си операции. Освен това в доклада на Стар са записани думите на Моника Люински “Президентът подозираше, че чуждо посолство (не каза точно кое) подслушва телефоните му.”

Всичко това и особено в култура, която все повече приема истории за пакостите на Израел, прави важно да разгледаме по-отблизо “Шпионите на Гидеон”.

Книгата със сигурност съдържа шокиращи твърдения. Томас смята израелските разузнавателни служби Мосад за виновни за смъртта на Принцеса Даяна (върху чиито шофьор се предполага че те са упражнили краен натиск); издателския магнат Робърт Максуел (когото предполага, че са убили); 241 американски моряци в Ливан през 1983 г. (за чиято планувана съдба да попаднат в ръцете на Хизбула те вероятно предварително са знаели); и Уилям Бъкли, агент на ЦРУ (когото те вероятно са оставили да умре, за да обвинят ООП). “Тайната история” на Томас разкрива също, че Мосад са подпомогнали (провалилото се) покушение на Съветските поддръжници на твърдата политика срещу Михаил Горбачов през 1991 г. и целенасочено са разрушили мрежата на ЦРУ в Южна Африка.

Колкото и абсурдно да звучи, това не е всичко. Гордън продължава в много страници да описва забележителна компютърна програма “Промис”, която Мосад купува през 1981 г. от американската корпорация “Инсло”. По думите на Томас, този софтуер можел по “електронен път да проникне в живота на хора по начин невъзможен преди това”. По време на интифадата, Палестинското въстание срещу Израел 1987-92 г., “Промис” дала възможност на Израел да “проникне в компютрите на седемнадесетте офиса на ООП по целия свят; по този начин “Израелските разузнавателни служби могли за научат псевдонимите и фалшивите паспорти, използвани от Ясер Арафат и да проследят телефонните номера, на които се е обаждал, в резултат на което където и да отидел “Арафат не можел да се скрие.”

Нещо повече, проследявайки “всяка стъпка” на терориста, “Промис” позволила на Израел да знае “точно кога и къде” ще бъдат извършени терористични операции. И дори по-добре, след преустройство на програмата и добавянето на няколко нови подобрения, между които проследяващ микрочип, инженерите на Мосад успели да продадат «Промис» на други – като Йорданското и Съветското разузнаване – и да проследят действията им в най-големи подробности.

Има много подобни неща в “Шпионите на Гидеон”. Разбира се невъзможно е да се потвърдят или да се отрекат така наречените разкрития, базиращи се на тайни записи или чудотворна компютърна програма, изработена от малко известни корпорации, освен за теоретиците на конспирацията. Всичко което можем да кажем е, че ако способностите на израелското разузнаване бяха такива, каквито ги описва Томас, интифадата щеше да бъде спряна още в самия си зародиш, а проблемът с анти-еврейския тероризъм в света отдавна щеше да бъде разрешен.

Във всеки случай, когато не става дума за недоказуеми твърдения, а за известни и проверими факти, Томас едва ли би вдъхнал доверие. Няколко примера ще ни убедят в това.

Информираността на Томас относно реалностите в Средния изток е доста погрешна. Той измисля арабски думи (в никой от моите речници няма дума mafafeth, която той погрешно вярва, че означава дом за богослужение) и погрешно превежда други (abu или баща, като “глас”, което е най-фрапиращия случай. Също така той често изопачава познати имена, като нарича ливанските католици-маронити – Марионайтс, иранския оръжеен дилър Горбанифар – Торбанифар, а брата на Саддам Хюсеин Саб’ави – Саб’а. Хронологията също представлява спънка: Томас сбърква с цяло десетилетие зараждането на Мосад, като казва, че Ричард Хелмс е заел поста директор на Централното разузнаване през 1957 г. (като в действителност това е станало през 1966 г.) и нарича войната при Йом Кипур през 1973 г. “втората мащабна арабска война” с Израел, забравяйки по някакъв начин 1967 г. и т.н.

Книгата съдържа големи несъответствия. На една страница Томас твърди, че Джонатан Полард, американецът, който шпионирал за Израел “имал възможно най-широките пълномощия в американското разузнаване”, а няколко страници по-късно се оказва, че това тези пълномощия за достъп до секретна информация “не били достатъчни” той да получи документ, който поръчителите му искали. На едно място ни се казва, че Шарл де Гол спрял всичките си доставки на оръжие за Израел през 1965 г., навсякъде другаде това събитие е записано като случило се през 1968г.

Невежеството прозира навсякъде. Например, Томас нарича “член на племето Сарами, най-старата от ислямските секти суфи”, но суфи са ордени, а не секти, а орден Сарами далеч не е най-старият, защото дори не съществува. Ако трябва да се доверим на Томас, въртящите се дервиши идват от Африка (не от Турция), папата днес е “абсолютният владетел”, а ЦРУ има “стотици хиляди” служители. Други твърдения са направо объркващи, както това, че водачът на Мосад плащал на информаторите си “бонус от 1 американски долар за всеки терорист, убит от Мосад.” Но той е имал мотив за това.

На стр.56 от “Шпионите на Гидеон” Томас разглежда катастрофалната експлозия на полет 800 на TWA през 1996 г. Идеята, че може да има Средноизточна връзка в тази трагедия – взета от “хиляди медийни истории” – според Томас е продукт на дезинформация отстрана на Израел. Той цитира Джеймс Калстром, агента на ФБР отговорен за разследването, който бил казал на колегите си насаме: “Ако имаше някакъв начин да арестуваме онези негодници от Тел Авив...със сигурност бих искал това да се случи. Трябваше да проверяваме всяко нещо, което успяваха да пуснат в медиите.” Единственият проблем е, че Калстром, с когото говорих лично, окачествява историята като “пълни глупости” и категорично отрича някога да е казвал подобно нещо. Всъщност той ми каза, че Израелците “изключително много са помогнали” в разследването.

Ако не се занимава с “пълни глупости” като тези, “Шпионите на Гидеон” предлага не особено впечатляващи и дори банални и неоригинални сведения за добре известни операции на Мосад, между които прехвърлянето на Ели Коен в Дамаск в края на 50-те години на XX век и освобождаването на заложниците в Ентебе през 1976 г. Дори и тук Томас по необясними причини пропуска един от наистина великите подвизи на организацията – успеха й да подсигури копие от тайната партийна реч на Никита Хрушчов през 1956 г., в която отрича Сталин.

Накратко, всичко в тази книга, което е благонадеждно е остаряло, докато всичко, което е ново, е напълно неблагонадеждно, смесица от празни приказки и измислици. Шпионите на Гидеон обаче е опасна книга, която вероятно ще има продължително въздействие.

Поради една единствена причина – Томас пръв тръгва точно по този път. Сред книгите, които до момента са „изобличавали” Мосад, е двутомникът на псевдошпионина Виктор Островски „Чрез измама” и „Другата страна на измамата” и бълнуванията на Ари Бен-Менас, за когото Томас правилно казва, че „малцина могат да разкажат история по-добре от него”. Томас хвали всеки от тези фантазьори за ”сериозната информация”, която дават за Мосад и дори се позовава на нямащата никаква връзка и също толкова налудничава история за конспирацията „Правителство чрез изстрели” (1976) от Сидни Блументал (който от тогава е преминал към други неща). Издайнически обаче, библиографията му пропуска произведения като книгата на Анита Енгле „Шпионите на Нили(акроним от еврейски на 1 Царе 15:29 (в превод - Вечността на Израел не лъже) (1959 и преиздадена през 1997) или книгата на Дан Равив и Йоси Мелман „Всеки шпионин – принц” (1990).

Шпионите на Гидеон” не само заема своето място в един утвърдил се жанр, но тя предъвква няколко добре познати идеи. Така Томас преплита разказа за израелската продажба на оръжие на Иран с тезата за „Октомврийски изгрев”, включващ новоназначената администрация на Рейгън през 1980, слух, който беше доказан като фалшив от най-малко два конгресни панела и редица журналисти. Той също преразказва други стари митове като този, че Израелското разузнаване е подготвило опита за бомбен атентат на големия пътнически самолет на израелските авиолинии през 1986 г. или че „фалшива група на ЦРУ” изпълнила плана за бомбения атентат на Пан Ам 103 две години по-късно.

Но ако в основните си аспекти „Шпионите на Гидеон” прилича на своите предшественици, правейки основно същото предположение, че Мосад е октопод, чиито пипала достигат до всички световни центрове на власт, тя защитава тази теза по-ефективно. За Томас, акредитираният журналист, развива аргументите си не под формата на конфронтационна, изпълнена с омраза изобличителна реч, публикувана от неизвестен издател, но под формата на жизнерадостна, добре написана и добре изглеждаща книга, носеща белезите на авторитетен издател. Нещо повече, за разлика от другите, Томас сякаш не задържа никаква злоба към Мосад, разузнавателната служба, която той нарича „най-ужасната от всички на земята”. (Той обаче издава истинските си чувства, когато сравнява реакцията на Израел при интифадата с нацистките действия във Франция.)

Това, което повърхностната логика на „Шпионите на Гидеон” замаскира обаче е степента, до която Томас, както всеки друг теоретик на конспирацията, търси начин да ни убеди, че политическите реалности са противоположни на онова, което знаем като истина (например, че израелският премиер-министър Ицхак Шамир бил „опасен” анти-американец, който би „направил всичко”, за да намали световното влияние на Вашингтон. В този съдбоносен смисъл “Шпионите на Гидеон” спада не само към последния жанр от книги за Мосад, но и към обширната литература от втори век пропагандираща идеята за еврейската конспирация по целия свят. Псевдо-действителни творби като тази могат да изглеждат смехотворни, но не са. Точно обратното, те създават необходимите условия за отмъстителни действия срещу онези, идентифицирани като виновната страна.

Така, разцветът на творби за еврейската конспирация през XIX век, достигнал кулминацията си в „Протоколите на стареите на Сион”, положи основата за по-късните нацистки нападения срещу евреите, както комунистическата литература насочена срещу буржоазията положи основата за бъдещия терор на Сталин, Мао и Пал Пот или както антикюрдските изблици на режима на Саддам Хюсеин подготвиха почвата за геноцида в северен Ирак. Ако конспираторски трактати от този род не могат да бъдат напълно дискредитирани, от изключителна важност е да бъдат изобличени и отречени. По този начин поне има надежда да намалим вредите, които могат да нанесат.