Новия брой на "Свобода за всеки" посветен на ислямофашизма

Излезе 13 брой на Свобода за всеки на тема:

Радикалният ислям - заплаха за свободата на съвестта

Статиите и авторите са:

Мюсюлманската общност в България: избор между традиция, реислямизация, секуларизация и радикализация

Стефан Илчевски, докторант в СУ по междукултурна философия

Quo vadis, евроислям? - Крахът на мултикултурния модел в съвременна Европа

Весела Илиева, докторант и научен работник в Института за изследване

на геноцид и ксенофобия, Бремен, Германия

Заплахата на радикалният ислям

Анонимен автор

Възхвала на Първата и Втората поправка на Конституцията на САЩ

Фьордман, норвежки блогър (автор на интернет публикации)

Моята среща с министър председателя Голда Мaйeр

От Шира Сорко-Рам

„Предопределено ти е да живееш в Израел.” Това пророчество ми беше давано множество пъти, докато бях младо момиче в началото на 20-те си години. По това време имаше области от живота ми, които не бяха изцяло отдадени на Бог и да се преместя в Израел ми звучеше като да бъда отведена в страна от третия свят като Афганистан или Сибир.
Но на 15 октомври 1967, точно преди 40 години, пристигнах в Израел за да посетя за две седмици родителите си. Само четири месеца преди това малобройния народ, състоящ се от малко повече от 2 милиона еврейски граждани, беше успял да избегне опита за пълно унищожение, от страна на съвместните усилия на Сирия, Йордания и Египет и да постигне победа, каквато дори не биха могли да си представят министър председателя, ръководителите на армията и цялото население на Израел. Еуфорията на нацията беше неописуема. За ортодоксалните евреи нямаше никакво съмнение, че дните на Месията са дошли. Според нерелигиозните граждани се беше случило чудо. Арабите бяха напълно победени и със сигурност си бяха взели поука. Вече нямаше да има война! Всички повтаряха с радостен възторг: „Ерусалим е отново наш!”. При тези невероятни вълнения, аз и моите родители кацнахме в Израел.

Но скоро открих, че има малцина останали вярващи евреи в тази земя. Като цяло нямаше такива. Да, намираше се някое вярващо семейство или отделен човек. Виктор Самджа и неговото семейство, имигрирали от Тунис вече бяха основали Месианския съвет в Йерусалим и семейство Хеймови (сега Бар Давид), който бяха емигрирали от България правиха малки групови срещи в едно предградие на Тел Авив.

Помислих си: „ Как биха могли хората в Израел, когато има толкова малко вярващи в тази земя, някога да имат възможността да чуят разбираемо обяснение за спасението според Библията?”

Макар да нямах предварителни планове да остана в Израел, след като се посъветвах с баща си, реших да направя документален филм с продължителност тридесет минути за създаването на новата държава Израел и скорошното връщане на Йерусалим на юдеите – точно както е било предсказано от пророците. Имах усещането, че е важно християните да разберат, че важни части от библейските пророчества се сбъдваха и Израел имаше нужда от ходатайствени молитви от целия свят. Също така започнах да уча иврит.
Едновременно с изучаването на езика, прекарах почти три години в работа по филмa, който кръстих „Сухи кости”. Известно време се борих със сценария и един ден си помислих: „Защо трябва аз да описвам сегашното изпълнение на пророчествата? Та аз имам най-добрите сценаристи на света! Например Мойсей, Исая, Еремия, Езекил, Данаил, Захария!” Така че прекарах много месеци като четях книгите от целия Стар завет.
Всеки път, когато прочитах стих, който предричаше страданието или описваше величието на идващия Месия, или разказваше за завръщането на юдеите в Израел, или за възстановяването на Eрусалим, аз го записвах на листче. По това време нямаше компютри. Когато приключих купчината с листчета беше доста висока. От тези писания аз създадох сценария и сключих договор с израелска компания, която да продуцира филма, който аз режисирах.

По време на заснемането имах много възможности да свидетелствам пред моя кинематограф Адам Грийнберг, който след това стана много търсен оператор в Холивуд и засне филми като „Терминатор” с участието на Арнолд Шварценегер.

Търсих човек, с много изразителен глас и израелски акцент, който да прочете текста с разказа, който както вече споменах беше изцяло съставен от писания от Стария завет. Запознаха ме с Йоши Ядин, известен актьор в израелския театър и брат на известния археолог Игъл Ядин, който прави разкопки в Масада и Мегидо и по-късно стана заместник министър председател. Йоши се съгласи да чете във филма. За да направя сценария чисто физически, просто взех библията и изрязах писанията едно по едно и ги залепих на хартия. Първоначално Йоши беше изненадан и ме попита дали не осквернявам Библията като я режа. Отговорих му, че библията се осквернява от тези, които не спазват заповедите, написани в нея. Той беше доволен от отговора и ние записахме разказа. Йоши каза на семейството и приятелите си за нашия проект и по-късно бях помолена да режисирам археологически филм за Игъл Ядин в Медиго (място, известно като Армагедон в Новия завет). Йоши също така говори с Голда Мейр, която тогава беше министър председател на Израел, за „Сухи кости”. Тя му казала, че иска да види филма. Тъй като знаех колко е заета и написах писмо, в което предлагах да занеса филма в дома й. Тя ме покани да й го покажа на 10 август 1971. Тази възможност породи голямо нетърпение у мен и ме накара да се моля много! Като се молих за нея, сякаш виждах Голда Мейр в леглото й през нощта, докато гледа нагоре и пита: „Има ли наистина Бог?” Също така усещах, че ще има някакъв вид духовно противопоставяне към тази покана и аз и моя приятел започнахме да се молим с дълбока ходатайствена молитва Бог да ми позволи да й покажа този филм, без да бъда прекъсвана.



Дойде денят, в който трябваше да занеса филма и аз влязох с огромен букет цветя. Спомням си как хората от охраната го прегледаха внимателно, за да се уверят че няма поставена бомба между стръковете. Там бяха също така няколко нейни помощници и членове на семейството й. След кратък разговор филмът започна. Идеята му беше да представи Израел в края на 60-те години на 20 век – една нация възродена от пепелта, точно както бяха пророкували, че ще се случи в последните дни. Също така имаше част, където разказвача чете глава 53 от Исая за страданията на Месията, който ще умре заради греховете на Неговия народ. Изображението показваше фигура подобна на тази на Месията между неговите овце в черно и бяло, която беше много ярко осветена, като по този начин се постигаше мистично усещане. Тази сцена беше преплетена с такава на овца, която бива принесена в жертва на олтар. Филмът завършваше с призива на пророците за покаяние и Божието обещание, в книгата на Езекил, да изкупи своите овце от вълците измежду народите. Когато филмът свърши настъпи тишина. След това Голда попита: „Каква част от филма е от Стария завет и каква част е от Новия завет?” Аз й отговорих: „Целия разказ е само от Стария завет”. Тя седна замислена и после каза: „Но защо имаше кръв? Какво значение има тя?” Разбира се, това отвори темата за свещеническото служение на левитското племе, на което е заръчано да пролива кръвта на животни, за да плати за греховете на израилтяните. Подчертах, че само след като се пролее кръв, кохенимите (свещениците) могат да влязат в Божието присъствие и да се молят за хората. Както обясних: „Това е причината поради която Исус е трябвало да умре и да предложи живота си, така че ние да можем да живеем. Той е Божият агнец. Той е пътят към вечното опрощаване на греха на юдеите и на всички, които го желаят. Той е портата към Божието присъствие в Израел.” Голда още веднъж спомена сцената от глава 53 от книгата на Исая и каза тихо: „Това е бил Исус”. Бях изумена колко отворено беше сърцето й, докато говореше. Изведнъж, един човек в стаята започна да вика много ядосано: „Това е идолопоклонничество (авода зара)! Това противоречи на юдаизма!”

С това приключи нашия разговор. Но аз бях прекарала почти един час в разговор за пътя към спасението с министър председателя Голда Мейр. Бях уверена, че чрез нашите молитви (както и на тези които се молеха за нас) Бог бе задържал коментарите на ядосания мъж, докато министър председателя бе имала възможност да чуе добрата вест чрез думите на самите пророци. Напуснах резиденцията й в полунощ, след като бях прекарала два часа с нея и усещах, че Бог беше искал тя да има възможност да зададе въпросите на сърцето си.



На следващия ден по телефона ми се обади същия помощник, който беше направил коментарите за идолопоклонничеството. Той ми каза, че министър председателя е харесала много филма и цялата вечер. Освен това ми каза, че всички там смятат, че вечерта е била много интересна.

Чух, след смъртта й през 1983, че един вярващ доктор, който се е грижил за нея в болницата е казал, че тя е приела Йешуа като неин Месия. Но тъй като има множество слухове в Израел, нямам представа дали тази история е истина или не е. Но това, което знам е че тя зададе важни въпроси и слушаше внимателно добрата вест на древните израелски пророци. Един ден добрата новина ще се разпространи в тази земя, с такава яснота и сила, че целия Израел ще бъде спасен. Ние вярващите в Израел, днес сме първите, които знаят, че този паметен ден идва!

И, о, как копнеем да дойде!

Нови открития

Новооткрити факти

От Дейвид Хазони

Библейската археология беше сериозно разтърсена от сензационните нови открития в сърцето на древния Ерусалим. През последните няколко години голям брой уважавани археолози твърдяха, че библейските разкази за Ерусалим и неговата мощ, обединената монархия под управлението на цар Давид и цар Соломон, са погрешни. Най-видният от тези учени е Израел Финкелщайн, председателят на факултета по Археология към университета в Тел Авив. Неговата книга, издадена през 2001 година, „Библията с неземен произход”, написана съвместно с Нийл Ашер Силбърман, стана световен бестселър. Основата на неговия аргумент беше липсата на неоспоримо доказателство от археологическите разкопки, извършвани в Ерусалим през миналия век. „Не само че липсваха всякакви следи от монументална архитектура, но липсват и прости отломки от грънчарски съдове. Ако Давид и Соломон изобщо са съществували,” заключава той, „те не са били нищо повече от селски водачи от хълмистите земи, а Ерусалим не е бил нищо повече от бедно село по онова време,” заявява той пред Ню Йорк Таймз. Но сега идва ред на най-необичайното откритие: Останките от масивна конструкция, в сърцето на библейския Ерусалим, която датира от времето на Цар Давид. Ейлат Мазар, археоложката, която води експедицията, предполага, че това не може да бъде нищо друго, освен построения от Цар Давид дворец, използван впоследствие от Юдейските царе в продължение на повече от четири века. Ако тя е права, това би означавало преразглеждане на археологическите находки по отношение на ранния период на Първия Храм. Това също би нанесло смъртоносен удар върху лагера на ревизионистите, чиято цялостна теория се основава на липсата на доказателство в Ерусалим от този период. Но дали Мазар е наистина права? Според книгата Първо Царе, когато Давид превзе евусейския град Ерусалим през 1000г. пр. Хр., той не го разруши, а го остави, като ползваше неговата здрава цитадела да пази града от набези от североизток. В този град, познат днес като Давидовия град, малко по-южно от Стария град на Ерусалим, той добави следното: най-значимото е дворецът, построен от изкусни майстори, изпратени от финикийския цар Хирам от Тир, който беше влязъл в съюз с Давид срещу техния общ враг, филистимците. Според археологическите доказателства, Ерусалим вече е бил древен град, основан около две хиляди години преди да се появи Давид, с укрепени стени поне хиляда години преди неговото управление. Поради своето уникално географско положение – на висок хълм, поставен посред две дълбоки низини, които се събират в едно в южната му част, напояван изобилно от водите на извора Гийон и уязвим към нападения само от север, той е явно идеалното място за столица на царството на Цар Давид. Въз основа на това доказателство, придружено от текстове, потвърждаващи благоприятното географско положение, описано в книгата Второ царе (5:17), когато филистимците се събраха в Емек Рефаим, Давид „слезе в цитаделата”, което носи идеята, че дворецът е бил на по-високо в планината от самата цитадела. Това е формулираното от Мазар предположение за местонахождението на двореца, публикувано през 1997г. в Библикъл Аркиолъджи Ривю. „Ако някои смятат моята хипотеза, изложена в тази статия, за прекалено спекулативна, моят отговор е следният: Нека да го проверим по начина, по който археолозите винаги проверяват своите теории – чрез разкопки.” Малко от живите археолози биха били по-подходящи за тази мисия, тъй като Мазар има богат опит както при разкопките на Давидовия град, така и при финикийския град Ахзив, малко по-северно от Хайфа, на брега на морето. Индикатори за двореца биха включвали монументални конструкции, датиращи от края на ХI и началото на ХIIв.пр.Хр., сгради в типичен финикийски стил, които биха били напълно не на място в юдейските планини и нови сгради, построени северно от границите на евусейския град – намерени на нова земя, а не върху слоеве от разрушени постройки. Разбира се, всички допълнителни археологически маркери, като например надписи, части от глинени съдове или интериор, биха потвърдили тези открития. В началото на 2005г., след набавянето на необходимите разрешения и подкрепа от страна на Центъра „Шалем”, (базиран в Ерусалим, издател на „Азур”), Еврейския университет и фондацията „Давидовият град”, Мазар започва разкопките. Находките са удивителни. Разкриват се останки от масивна стена, която продължава около 30м. от запад към изток по цялата дължина на разкопките и завършва с ъгъл надясно, към юг, което предполага много голяма постройка. В пръстта, която се открива между камъните, са намерени части от глинени съдове, които датират от ХIв.пр.Хр. Това е най-ранната възможна дата за строежа на конструкцията. Две допълнителни стени, също големи по размери, разположени перпендикулярно на първата, съдържат части от глинени съдове, датиращи от Хв.пр.Хр. Това означава, че са правени допълнителни пристроявания след времето на Давид и Соломон или по време на тяхното управление, което предполага, че сградата е била използвана и подобрявана в продължение на няколко века. Конструкцията е построена директно върху скала от северната страна на градските предели. Под тези слоеве не се откриват други, което е белег, че тази конструкция, построена няколко хилядолетия след построяването на града, представлява ново разширение в северна посока. И е построено на това, което по онова време е представлявало било на планината – напълно резонно решение за изграждане на двореца, от който Давид „да слезе”. Това директно доказателство съвпада с други археологически находки от това място. През 1963г. известната археоложка Катлийн Кениън съобщава за своето откритие на върха на канара, където намира финикийска „прото-еолитна столица” и декоративен капител на каменна колона, която датира от същото време. Кениън пише, че тази столица, заедно с други обработени камъни, които намира на същото място, са „типични за най-добрия период на израелското строителство, през който са използвани финикийски занаятчии за декориране на палестинската архитектура с екзотични цветни елементи. Това означава, че по времето на царското управление в Ерусалим на върха на канарата се е извисявала сграда с внушителни размери и дизайн.” В началото на 1980-те години един учен от Еврейския университет Игаел Шило намира огромна поддържаща каменна конструкция, която днес се вписва в същия архитектурен комплекс. При новите разкопки Мазар открива удивителни глинени отпечатъци, носещи името на Йехухал Бен Шелемия, знатен евреин от времето на Цар Седекия, който е упоменат по име в Еремия 37:3 – доказателство, че 4 века след Давид мястото е било важен център на юдейското царско управление. Това съвпада с библейския разказ, съгласно който дворецът е бил в по-голяма или по-малка степен използван от построяването му до разрушаването от вавилонците му през 586г.пр.Хр. Дали това е наистина дворецът на Цар Давид? Изключително трудно е да се каже със сигурност. Наистина не е намерена нито една плоча, която да го доказва със сигурност и да гласи „Дворецът на Давид”, нито е вероятно да се намери такава плоча в бъдеще. И въпреки това доказателството изглежда да се вписва удивително добре в твърдението, че той е наистина дворецът. Не са намерени и доказателства за противното, като например статуетки на идоли или ритуални крематориуми, намерени във финикийските селища от този период. Местоположението, размерът, стилът и времето на построяване са доказани и изглежда са част от древния свят, където такива постройки са изключително редки и представляват най-значимите произведения на обществени сгради и постройки. Може ли да е нещо друго? Разбира се. Предоставено ли е по-добро обяснение, което да свърже находките – не само археологическите, но и придружаващите ги текстове? Не. Добронамерени скептици никога няма да липсват; романтици и религиозни ентусиасти, обучени в изкуството на научния свят, се изтощават в усилията си да направят сензационни, безотговорни твърдения, че са открили Ноевия ковчег. Те няма да са много ентусиазирани да идентифицират нови археологически открития, които се вписват добре и доказват Библията. Други, тласкани от лични интереси, идеологии и политически поръчки, се вкопчват във всяка сянка на несигурност относно идентичността на сградата, за да отвлекат вниманието на хората от значимостта на откритието. И двете групи ползват висок професионализъм и обективност, за да омаловажат предположението, че това е Дворецът на Давид. Те ще постановят стандарт какви доказателства са нужни, за да направят така никое археологическо доказателство да не е достатъчно, за да се докаже тезата. Или просто ще го пренебрегнат и определят като силно желание да бъде доказано това в полза на ционистките настроения. Има две основни причини това твърдение да не бъде поклатено от такива оспорвания. Първата е, че дори това да не е Дворецът на Давид, няма съмнение, че все пак говорим за археологически находки с особено голям мащаб и значимост. Независимо дали това е цитадела, нечий дворец или храм, това е първото по рода си откритие на мащабно строителство в Ерусалим от периода на ранния Израел до наши дни. Това само по себе си е достатъчно, за да опровергае хипотезата на Финкелщайн и на някои други, че Ерусалим по времето на Давид е бил „бедно село” и не е можело да бъде столица на Израелското царство. Вече не може да се твърди, както ученият Зеев Херцог от университета в Тел Авив твърдеше през 1999г., базирайки се на липсата на такива доказателства, че „великата обединена монархия е измислено историкософско твърдение, създадено най-рано в края на юдейския период.” Напротив, сега разполагаме с масивна израелска постройка, датираща от времето на обединената монархия, твърдо установяваща Ерусалим като главен град по онова време. Поради тази причина в археологическия свят се надигат гласовете на видни учени, които твърдят, че откритието е от голямо значение, дори да са резервирани в това да признаят, че сградата е Дворецът на Давид. „Поради възможното влияние на откритието върху различни сфери на историческото знание, ние трябва да изследваме внимателно глинените късове и да продължим разкопките в този район,” казва Сиймор Гитин, директор на археологическия факултет на института Олбрайт в Ерусалим пред Джерусалъм Поуст. Той добавя още: „Това е изключително впечатляващо откритие и първо по рода си, което да може да се отнесе към Хв.пр.Хр.” Обикновено резервираният Амихаи Мазар от Еврейския университет, един от най-високо престижните учени в областта на библейската археология и автор на учебника Археология на земята, 10000-586г.пр.Хр., който се е превърнал в стандарт в своята област, описва откритието като „нещо като чудо.” И освен това има много основателни причини да се идентифицира сградата, поне по данните до момента, като Дворецът от книгата на Самуил в Книгата на Царете. Това е методически състоятелно твърдение, стига да сме готови да признаем, че може да се появи допълнително доказателство в бъдеще или да бъде предложена нова теория, която да доведе до различно заключение. Понастоящем ние сме изправени пред два факта: Разполагаме с библейски текстове, които в детайли описват съграждането на дворец във финикийски стил за Цар Давид високо на конкретна планина, към края на ХI и началото на Хв.пр.Хр. Освен това разполагаме с грандиозна конструкция във финикийски стил, датираща от същия период, на билото на същата планина, разпозната с помощта на текстовете и предишни археологически находки. Това не е случайно попадение, а внимателно изградена хипотеза, като настоящите находки бяха предложени като тест за доказване на тази хипотеза. Вероятността това да стане по случайност е нищожна. Дали това е абсолютно доказателство? Не. Но е достатъчно да се приложат достатъчно доказателства, които да натежат в определена посока. „Никога не може да сте абсолютно сигурни за такива неща,” казва Мазар. „Но изглежда, че теорията, която предполага това да е Дворецът, описан в книгата на Самуил в Книгата на Царете и построен от Давид, да дава най-доброто обяснение на откритите данни. Всеки, който иска да обори тази теория, трябва да излезе с нова, по-добра от нея.” Това нито е нещо в сферата на добрите пожелания, нито измислици по отношение на миналото. Това е истинска наука.
Давид Хазони
1 септември 2005г.
публикуван първоначално на www.azure.com

Пети юни 2007 - пети юни 1967

От Джонатан Гъруиц

Учените вярват, че човешката историята е започнала преди 13,7 милиарда години. Собствениците на отворилия наскоро врати Музей на творението в Петербург вярват, че тя е започнала преди 6000г. А онези, които оправдават арабския тероризъм и тирания вярват, че историята е започнала само преди 40 години.

Тоест тогава когато Израел в стремежа си да избегне примката, която подкрепяните от Съветите араби затягат, предприема основателна атака срещу наредените в боен ред войски. През май 1967, египетският президент Гамал Абдел Насър, който след като е прогонил миротворческите сили на ООН от Синайския полуостров, изпраща 100 000-а войска през Суецкия канал, отново милитаризира границата с Израел и блокира проливите на Тиран за израелски кораби.

След като дипломатическите опити на Израел да спре марша на Насър стават на пух и прах, на 5 юни тя удря първа. Подобно на много шовинистични диктатори преди и след него, Насър дава погрешна представа за баснословния си успех по време на ранните етапи на конфликта. Вярвайки, че победата над ционисткия враг най-после е наближила, лидерите на БААС от Сирия и йорданския крал Хюсеин, въвличат страните си във война на два нови фронта. Всичко свършва за шест дни. За пореден път арабските страни претърпяват тежко поражение от Израел. Израелските сили вече контролират Синайския полуостров, Голанските възвишения и Западния бряг на река Йордан. Тогава започва историята за някои хора.

Преди 10 юни 1967 никой не е чувал за “окупираната” ивица Газа или за “окупирания” Западен бряг, но не защото на територията на двете места не е имало окупации. Естествено Египет е окупирал Газа, а Йордания е окупирала Западния бряг от 1948. И ако арабският свят изобщо е смятал да основава Палестинска държава, това е можело да се случи по всяко време в продължение на 19-те години преди 1967.

Но също както в много други отношения, историята и фактите трябва да бъдат пренебрегнати за да се поддадем на системата от вярвания, която изгражда митологията на антиционизма. Да се приписва Палестинско-Израелския конфликт на израелската окупация, претендирайки, че това е първата такава окупация е много по-лесно от това да се даде обяснение на единодушието, с което арабите отхвърлят плана за разделяне на територията от ОН от 1947 и факта, че освен на думи арабските лидери не са подкрепили по друг начин установяването на палестинската държава.

За човек е трудно да съвмести категоричното отричане на решението на проблема чрез създаване на две държави и тържествените призиви през 1947 и отново през периода предшестващ Шестдневната война от 1967 за заличаване на евреите, с идеята за това как араби и евреи живеят миролюбиво заедно.

Ако се вземе предвид факта, че Мюсюлманското братство, което е идеологическият дядо на всички джихадистки групи, започва в Египет два века преди основаването на съвременен Израел или че Мохамед Ибн Абдел Уахаб е направил съглашение с Мохамед Ибн Сауд два века по-рано, което осигурява установяването на радикалния ислям на Арабския полуостров, не би могло да се твърди, че ислямският екстремизъм е реакция на израелската окупация.

Също така не би могла да бъде обвинена политиката на Израел за разпалването на насилието в Близкия Изток, ако се видят десетките регионални конфликти, които са предизвикали десетки милиони жертви в мюсюлманския свят и нямат нищо общо с палестинското самоопределение в Алжир, Етиопия, Сомалия, Судан, Ливан, Йемен и Афганистан, между Мароко и Алжир, Египет и Либия, Либия и Чад, Сирия и Йордания, Ирак и Кувейт, Иран и Ирак.

Честният прочит на историята обаче не е благосклонен към анти-израелските баснелюбци. И така за да се помогне на наивните и по свой избор невежите да повярват на митологията, се налага историята да започне през 1967 и израелската окупация трябва да се представи като корена на всяко зло в Близкия Изток. Но изтеглянето на Израел от ивицата Газа през 2005 и последвалото трагично израждане на палестинското общество доказаха неактуалността на тази илюзия.

За тези от нас, които желаят справедливо и честно помирение между израелци и палестинци и мир между евреи и араби и не на последно място между араби и мюсюлмани-ще трябва да оставим надеждата да надделее над опита. Тази надежда трябва да се базира върху честен прочит на историята, взаимно признаване на правото на човечност и наличието на календар, чиято първа дата не е 5 юни 1967.

Декларацията за основаването на държавата Израел

На 14 май 1948г. в същия ден, когато британския мандат върху територията на Палестина изтича, Съветът на еврейския народ се събира в музея в Тел Авив и одобрява следната декларация, обявявайки основаването на държавата Израел. Новата държава е призната от САЩ същата нощ 11 минути след прочитането на декларацията и от тогавашния СССР три дни по-късно. На снимката горе се вижда Давид Бен Гурион, първия министър председател на Израел, който обявява създаването на държавата.

Предлагаме на българския читател текстът на Израелската Декларация за независимост:

“Ерец Израел (ивр. земята на Израел, Палестина) е родното място на еврейския народ. Тяхната духовна, религиозна и политическа идентичност се е оформила на това място. Тук за пръв път те са създали своя държава и културни ценности с национално и световно значение и са дали на света вечната Книга на книгите.

След като насилствено са били прогонени от земята си, народът запазил вярата си в нея по време на Диаспората и никога не спрял да се надява и моли за завръщането си и възстановяването на политичестката си независимост.

Тласкани от тази историческа и традиционна привързаност, евреите са се борели поколение след поколение да се установят отново в древната си родина. В последните няколко десетилетия се завърнали на големи групи. Пионери, ма’пилим (ивр. имигранти, пристигащи в Ерец-Израел пряко ограниченията, поставени от законите) и защитници накарали пустинята да разцъфне, съживили староеврейския език, изградили селища и създали преуспяваща общност със собствена икономика и култура, донасяйки благата на прогреса до всички жители на страната. Макар че обичали мира, знаели как да се защитават и се борели за една независима нация.

През 5657г. (1897г.) при призива на бащата на идеята за еврейска държава, Теодор Херцел, бил свикан първият конгрес на ционистите, който декларирал правото на еврейския народ да се възстанови в единна държава.

Правото било признато в Декларацията от Балфур на 2 ноември, 1917г., и било потвърдено от мандата на Обществото на народите, което ратифицирало историческата връзка на еврейския народ с Ерец-Израел и правото на еврейския народ да съгради наново своята държава.

Катастрофата, която скоро сполетяла еврейския народ – масовото избиване на милиони евреи в Европа – била още една ясна демонстрация, че проблемът се нуждаел от спешно разрешаване – еврейската държава да се възроди в Ерец-Израел. Това би отворило възможност за всеки евреин да се завърне в родината и да има статут на пълноправен член на общността, който всички други държави да уважават и зачитат.

Оцелелите от Холокоста в Европа, както и евреи от други части на света, продължили да мигрират към Ерец-Израел, без да се плашат от трудностите, законовите ограничения и опасностите и никога не спрели да отстояват правото си на достоен живот, свобода и честен труд в отечеството си.

По време на Втората световна война еврейското общество на тази страна изиграло голяма роля в борбата на свободолюбивите и миролюбиви нации срещу нацисткия агресор. Чрез кръвта на войниците и военните си усилия си спечелило правото да се счита за един от основателите на Обединените нации.

На 29 ноември 1947г. Общото събрание на ООН приело резолюция за установяването на еврейска държава в Ерец-Израел. Общото събрание изисквало да бъдат взети необходимите мерки за изпълнението на тази резолюция от жителите на Ерец-Израел. Решението, взето тогава, е неотменимо. Еврейският народ има естественото право да управлява сам съдбата си в собствена независима държава, както всеки друг народ.

Затова ние, членовете на Народния съвет, представители на еврейската общност в Ерец-Израел и на Ционисткото движение, сме се събрали в деня на изтичането на британския мандат върху Ерец-Израел и по силата на нашето естествено и историческо право и въз основа на резолюцията, приета от Общото събрание на ООН, декларираме основаването на еврейската държава в Ерец-Израел.

Съобразно с това ние декларираме, че от момента на изтичане на Мандата тази вечер, в навечерието на Шабат, на 6 ийар 5708г. (15 май 1948г.), до основаването на избрани, постоянни власти на държавата, съгласно Конституцията, която ще бъде одобрена от избрано Учредително събрание не по-късно от 1 Октомври 1948г., Народният съвет ще действа като Временен държавен съвет, а изпълнителният орган на съвета - Народната администрация - ще действа като временно правителство на еврейската държава, наричана ‘Израел’.

Държавата Израел ще бъде отворена за еврейска имиграция и за събирането на изгнаниците. Тя ще се грижи за развитието на страната в полза на всички нейни жители. Ще се основава на свободата, правото и мира, така както са били предвидени от пророците на Израел. Ще осигури пълно социално и политическо равноправие на всички нейни жители, независимо от религия, раса и пол. Ще гарантира свобода на вероизповеданието, мисленето, езика, образованието и културата. Ще защитава Светите места на всички религии. Ще се придържа към принципите на хартата на ООН.

Държавата Израел е готова да сътрудничи на структурите и представителите на ООН за изпълнението на резолюцията на Общото Събрание от 29 ноември 1947г. и ще направи постъпки към икономическото обединяване на Ерец-Израел.

Ние апелираме към ООН да подпомогне еврейския народ в процеса на изграждане на държава Израел.

Ние апелираме, в разгара на яростната атака, насочена срещу нас от известно време, към арабските жители на територията на държавата Израел, които ще имат пълно и равностойно гражданство и представителство във временните и постоянните институции, да запазят мира и да участват в изграждането на държавата.

Ние протягаме ръката си към всички съседни държави и техните народи и предлагаме мир и добри съседски отношения и апелираме към тях за установяването на добро сътрудничество и взаимопомощ с независимия еврейски народ, установен на родната си земя. Държавата Израел е готова да даде своя дял в общите усилия за напредъка на целия Близък изток.

Ние апелираме към еврейския народ от Диаспората да обедини усилия с евреите от Ерец-Израел за осъществяване на имиграцията и изграждането на държавата и да застанат зад тях в голямата борба за осъществяване на отколешната мечта – изкуплението на Израел.

Поставяйки вярата си в “канарата на Израел” (т.е. Бог - бел. прев.), ние поставяме подписите си под тази декларация на тази сесия на Временния съвет на държавата, на територията на нашето отечество, в град Тел Авив, в навечерието на Шабат, на 5 ийар 5708г. (14 май 1948г.).

David Ben-Gurion
Daniel Auster
Mordekhai Bentov
Yitzchak Ben Zvi
Eliyahu Berligne
Fritz Bernstein
Rabbi Wolf Gold
Meir Grabovsky
Yitzchak Gruenbaum
Dr. Abraham Granovsky
Eliyahu Dobkin
Meir Wilner-Kovner
Zerach Wahrhaftig
Herzl Vardi
Rachel Cohen
Rabbi Kalman Kahana
Saadia Kobashi
Rabbi Yitzchak Meir Levin
Meir David Loewenstein
Zvi Luria
Golda Myerson
Nachum Nir
Zvi Segal
Rabbi Yehuda Leib Hacohen Fishman
David Zvi Pinkas
Aharon Zisling
Moshe Kolodny
Eliezer Kaplan
Abraham Katznelson
Felix Rosenblueth
David Remez
Berl Repetur
Mordekhai Shattner
Ben Zion Sternberg
Bekhor Shitreet
Moshe Shapira
Moshe Shertok

Публикувано в ‘Official Gazette’, изд. 1, 5 ийар, 5708г. (14 май 1948г.).

превод: Мила Турлакова за www.middlebeast.org