Нови открития

Новооткрити факти

От Дейвид Хазони

Библейската археология беше сериозно разтърсена от сензационните нови открития в сърцето на древния Ерусалим. През последните няколко години голям брой уважавани археолози твърдяха, че библейските разкази за Ерусалим и неговата мощ, обединената монархия под управлението на цар Давид и цар Соломон, са погрешни. Най-видният от тези учени е Израел Финкелщайн, председателят на факултета по Археология към университета в Тел Авив. Неговата книга, издадена през 2001 година, „Библията с неземен произход”, написана съвместно с Нийл Ашер Силбърман, стана световен бестселър. Основата на неговия аргумент беше липсата на неоспоримо доказателство от археологическите разкопки, извършвани в Ерусалим през миналия век. „Не само че липсваха всякакви следи от монументална архитектура, но липсват и прости отломки от грънчарски съдове. Ако Давид и Соломон изобщо са съществували,” заключава той, „те не са били нищо повече от селски водачи от хълмистите земи, а Ерусалим не е бил нищо повече от бедно село по онова време,” заявява той пред Ню Йорк Таймз. Но сега идва ред на най-необичайното откритие: Останките от масивна конструкция, в сърцето на библейския Ерусалим, която датира от времето на Цар Давид. Ейлат Мазар, археоложката, която води експедицията, предполага, че това не може да бъде нищо друго, освен построения от Цар Давид дворец, използван впоследствие от Юдейските царе в продължение на повече от четири века. Ако тя е права, това би означавало преразглеждане на археологическите находки по отношение на ранния период на Първия Храм. Това също би нанесло смъртоносен удар върху лагера на ревизионистите, чиято цялостна теория се основава на липсата на доказателство в Ерусалим от този период. Но дали Мазар е наистина права? Според книгата Първо Царе, когато Давид превзе евусейския град Ерусалим през 1000г. пр. Хр., той не го разруши, а го остави, като ползваше неговата здрава цитадела да пази града от набези от североизток. В този град, познат днес като Давидовия град, малко по-южно от Стария град на Ерусалим, той добави следното: най-значимото е дворецът, построен от изкусни майстори, изпратени от финикийския цар Хирам от Тир, който беше влязъл в съюз с Давид срещу техния общ враг, филистимците. Според археологическите доказателства, Ерусалим вече е бил древен град, основан около две хиляди години преди да се появи Давид, с укрепени стени поне хиляда години преди неговото управление. Поради своето уникално географско положение – на висок хълм, поставен посред две дълбоки низини, които се събират в едно в южната му част, напояван изобилно от водите на извора Гийон и уязвим към нападения само от север, той е явно идеалното място за столица на царството на Цар Давид. Въз основа на това доказателство, придружено от текстове, потвърждаващи благоприятното географско положение, описано в книгата Второ царе (5:17), когато филистимците се събраха в Емек Рефаим, Давид „слезе в цитаделата”, което носи идеята, че дворецът е бил на по-високо в планината от самата цитадела. Това е формулираното от Мазар предположение за местонахождението на двореца, публикувано през 1997г. в Библикъл Аркиолъджи Ривю. „Ако някои смятат моята хипотеза, изложена в тази статия, за прекалено спекулативна, моят отговор е следният: Нека да го проверим по начина, по който археолозите винаги проверяват своите теории – чрез разкопки.” Малко от живите археолози биха били по-подходящи за тази мисия, тъй като Мазар има богат опит както при разкопките на Давидовия град, така и при финикийския град Ахзив, малко по-северно от Хайфа, на брега на морето. Индикатори за двореца биха включвали монументални конструкции, датиращи от края на ХI и началото на ХIIв.пр.Хр., сгради в типичен финикийски стил, които биха били напълно не на място в юдейските планини и нови сгради, построени северно от границите на евусейския град – намерени на нова земя, а не върху слоеве от разрушени постройки. Разбира се, всички допълнителни археологически маркери, като например надписи, части от глинени съдове или интериор, биха потвърдили тези открития. В началото на 2005г., след набавянето на необходимите разрешения и подкрепа от страна на Центъра „Шалем”, (базиран в Ерусалим, издател на „Азур”), Еврейския университет и фондацията „Давидовият град”, Мазар започва разкопките. Находките са удивителни. Разкриват се останки от масивна стена, която продължава около 30м. от запад към изток по цялата дължина на разкопките и завършва с ъгъл надясно, към юг, което предполага много голяма постройка. В пръстта, която се открива между камъните, са намерени части от глинени съдове, които датират от ХIв.пр.Хр. Това е най-ранната възможна дата за строежа на конструкцията. Две допълнителни стени, също големи по размери, разположени перпендикулярно на първата, съдържат части от глинени съдове, датиращи от Хв.пр.Хр. Това означава, че са правени допълнителни пристроявания след времето на Давид и Соломон или по време на тяхното управление, което предполага, че сградата е била използвана и подобрявана в продължение на няколко века. Конструкцията е построена директно върху скала от северната страна на градските предели. Под тези слоеве не се откриват други, което е белег, че тази конструкция, построена няколко хилядолетия след построяването на града, представлява ново разширение в северна посока. И е построено на това, което по онова време е представлявало било на планината – напълно резонно решение за изграждане на двореца, от който Давид „да слезе”. Това директно доказателство съвпада с други археологически находки от това място. През 1963г. известната археоложка Катлийн Кениън съобщава за своето откритие на върха на канара, където намира финикийска „прото-еолитна столица” и декоративен капител на каменна колона, която датира от същото време. Кениън пише, че тази столица, заедно с други обработени камъни, които намира на същото място, са „типични за най-добрия период на израелското строителство, през който са използвани финикийски занаятчии за декориране на палестинската архитектура с екзотични цветни елементи. Това означава, че по времето на царското управление в Ерусалим на върха на канарата се е извисявала сграда с внушителни размери и дизайн.” В началото на 1980-те години един учен от Еврейския университет Игаел Шило намира огромна поддържаща каменна конструкция, която днес се вписва в същия архитектурен комплекс. При новите разкопки Мазар открива удивителни глинени отпечатъци, носещи името на Йехухал Бен Шелемия, знатен евреин от времето на Цар Седекия, който е упоменат по име в Еремия 37:3 – доказателство, че 4 века след Давид мястото е било важен център на юдейското царско управление. Това съвпада с библейския разказ, съгласно който дворецът е бил в по-голяма или по-малка степен използван от построяването му до разрушаването от вавилонците му през 586г.пр.Хр. Дали това е наистина дворецът на Цар Давид? Изключително трудно е да се каже със сигурност. Наистина не е намерена нито една плоча, която да го доказва със сигурност и да гласи „Дворецът на Давид”, нито е вероятно да се намери такава плоча в бъдеще. И въпреки това доказателството изглежда да се вписва удивително добре в твърдението, че той е наистина дворецът. Не са намерени и доказателства за противното, като например статуетки на идоли или ритуални крематориуми, намерени във финикийските селища от този период. Местоположението, размерът, стилът и времето на построяване са доказани и изглежда са част от древния свят, където такива постройки са изключително редки и представляват най-значимите произведения на обществени сгради и постройки. Може ли да е нещо друго? Разбира се. Предоставено ли е по-добро обяснение, което да свърже находките – не само археологическите, но и придружаващите ги текстове? Не. Добронамерени скептици никога няма да липсват; романтици и религиозни ентусиасти, обучени в изкуството на научния свят, се изтощават в усилията си да направят сензационни, безотговорни твърдения, че са открили Ноевия ковчег. Те няма да са много ентусиазирани да идентифицират нови археологически открития, които се вписват добре и доказват Библията. Други, тласкани от лични интереси, идеологии и политически поръчки, се вкопчват във всяка сянка на несигурност относно идентичността на сградата, за да отвлекат вниманието на хората от значимостта на откритието. И двете групи ползват висок професионализъм и обективност, за да омаловажат предположението, че това е Дворецът на Давид. Те ще постановят стандарт какви доказателства са нужни, за да направят така никое археологическо доказателство да не е достатъчно, за да се докаже тезата. Или просто ще го пренебрегнат и определят като силно желание да бъде доказано това в полза на ционистките настроения. Има две основни причини това твърдение да не бъде поклатено от такива оспорвания. Първата е, че дори това да не е Дворецът на Давид, няма съмнение, че все пак говорим за археологически находки с особено голям мащаб и значимост. Независимо дали това е цитадела, нечий дворец или храм, това е първото по рода си откритие на мащабно строителство в Ерусалим от периода на ранния Израел до наши дни. Това само по себе си е достатъчно, за да опровергае хипотезата на Финкелщайн и на някои други, че Ерусалим по времето на Давид е бил „бедно село” и не е можело да бъде столица на Израелското царство. Вече не може да се твърди, както ученият Зеев Херцог от университета в Тел Авив твърдеше през 1999г., базирайки се на липсата на такива доказателства, че „великата обединена монархия е измислено историкософско твърдение, създадено най-рано в края на юдейския период.” Напротив, сега разполагаме с масивна израелска постройка, датираща от времето на обединената монархия, твърдо установяваща Ерусалим като главен град по онова време. Поради тази причина в археологическия свят се надигат гласовете на видни учени, които твърдят, че откритието е от голямо значение, дори да са резервирани в това да признаят, че сградата е Дворецът на Давид. „Поради възможното влияние на откритието върху различни сфери на историческото знание, ние трябва да изследваме внимателно глинените късове и да продължим разкопките в този район,” казва Сиймор Гитин, директор на археологическия факултет на института Олбрайт в Ерусалим пред Джерусалъм Поуст. Той добавя още: „Това е изключително впечатляващо откритие и първо по рода си, което да може да се отнесе към Хв.пр.Хр.” Обикновено резервираният Амихаи Мазар от Еврейския университет, един от най-високо престижните учени в областта на библейската археология и автор на учебника Археология на земята, 10000-586г.пр.Хр., който се е превърнал в стандарт в своята област, описва откритието като „нещо като чудо.” И освен това има много основателни причини да се идентифицира сградата, поне по данните до момента, като Дворецът от книгата на Самуил в Книгата на Царете. Това е методически състоятелно твърдение, стига да сме готови да признаем, че може да се появи допълнително доказателство в бъдеще или да бъде предложена нова теория, която да доведе до различно заключение. Понастоящем ние сме изправени пред два факта: Разполагаме с библейски текстове, които в детайли описват съграждането на дворец във финикийски стил за Цар Давид високо на конкретна планина, към края на ХI и началото на Хв.пр.Хр. Освен това разполагаме с грандиозна конструкция във финикийски стил, датираща от същия период, на билото на същата планина, разпозната с помощта на текстовете и предишни археологически находки. Това не е случайно попадение, а внимателно изградена хипотеза, като настоящите находки бяха предложени като тест за доказване на тази хипотеза. Вероятността това да стане по случайност е нищожна. Дали това е абсолютно доказателство? Не. Но е достатъчно да се приложат достатъчно доказателства, които да натежат в определена посока. „Никога не може да сте абсолютно сигурни за такива неща,” казва Мазар. „Но изглежда, че теорията, която предполага това да е Дворецът, описан в книгата на Самуил в Книгата на Царете и построен от Давид, да дава най-доброто обяснение на откритите данни. Всеки, който иска да обори тази теория, трябва да излезе с нова, по-добра от нея.” Това нито е нещо в сферата на добрите пожелания, нито измислици по отношение на миналото. Това е истинска наука.
Давид Хазони
1 септември 2005г.
публикуван първоначално на www.azure.com

Пети юни 2007 - пети юни 1967

От Джонатан Гъруиц

Учените вярват, че човешката историята е започнала преди 13,7 милиарда години. Собствениците на отворилия наскоро врати Музей на творението в Петербург вярват, че тя е започнала преди 6000г. А онези, които оправдават арабския тероризъм и тирания вярват, че историята е започнала само преди 40 години.

Тоест тогава когато Израел в стремежа си да избегне примката, която подкрепяните от Съветите араби затягат, предприема основателна атака срещу наредените в боен ред войски. През май 1967, египетският президент Гамал Абдел Насър, който след като е прогонил миротворческите сили на ООН от Синайския полуостров, изпраща 100 000-а войска през Суецкия канал, отново милитаризира границата с Израел и блокира проливите на Тиран за израелски кораби.

След като дипломатическите опити на Израел да спре марша на Насър стават на пух и прах, на 5 юни тя удря първа. Подобно на много шовинистични диктатори преди и след него, Насър дава погрешна представа за баснословния си успех по време на ранните етапи на конфликта. Вярвайки, че победата над ционисткия враг най-после е наближила, лидерите на БААС от Сирия и йорданския крал Хюсеин, въвличат страните си във война на два нови фронта. Всичко свършва за шест дни. За пореден път арабските страни претърпяват тежко поражение от Израел. Израелските сили вече контролират Синайския полуостров, Голанските възвишения и Западния бряг на река Йордан. Тогава започва историята за някои хора.

Преди 10 юни 1967 никой не е чувал за “окупираната” ивица Газа или за “окупирания” Западен бряг, но не защото на територията на двете места не е имало окупации. Естествено Египет е окупирал Газа, а Йордания е окупирала Западния бряг от 1948. И ако арабският свят изобщо е смятал да основава Палестинска държава, това е можело да се случи по всяко време в продължение на 19-те години преди 1967.

Но също както в много други отношения, историята и фактите трябва да бъдат пренебрегнати за да се поддадем на системата от вярвания, която изгражда митологията на антиционизма. Да се приписва Палестинско-Израелския конфликт на израелската окупация, претендирайки, че това е първата такава окупация е много по-лесно от това да се даде обяснение на единодушието, с което арабите отхвърлят плана за разделяне на територията от ОН от 1947 и факта, че освен на думи арабските лидери не са подкрепили по друг начин установяването на палестинската държава.

За човек е трудно да съвмести категоричното отричане на решението на проблема чрез създаване на две държави и тържествените призиви през 1947 и отново през периода предшестващ Шестдневната война от 1967 за заличаване на евреите, с идеята за това как араби и евреи живеят миролюбиво заедно.

Ако се вземе предвид факта, че Мюсюлманското братство, което е идеологическият дядо на всички джихадистки групи, започва в Египет два века преди основаването на съвременен Израел или че Мохамед Ибн Абдел Уахаб е направил съглашение с Мохамед Ибн Сауд два века по-рано, което осигурява установяването на радикалния ислям на Арабския полуостров, не би могло да се твърди, че ислямският екстремизъм е реакция на израелската окупация.

Също така не би могла да бъде обвинена политиката на Израел за разпалването на насилието в Близкия Изток, ако се видят десетките регионални конфликти, които са предизвикали десетки милиони жертви в мюсюлманския свят и нямат нищо общо с палестинското самоопределение в Алжир, Етиопия, Сомалия, Судан, Ливан, Йемен и Афганистан, между Мароко и Алжир, Египет и Либия, Либия и Чад, Сирия и Йордания, Ирак и Кувейт, Иран и Ирак.

Честният прочит на историята обаче не е благосклонен към анти-израелските баснелюбци. И така за да се помогне на наивните и по свой избор невежите да повярват на митологията, се налага историята да започне през 1967 и израелската окупация трябва да се представи като корена на всяко зло в Близкия Изток. Но изтеглянето на Израел от ивицата Газа през 2005 и последвалото трагично израждане на палестинското общество доказаха неактуалността на тази илюзия.

За тези от нас, които желаят справедливо и честно помирение между израелци и палестинци и мир между евреи и араби и не на последно място между араби и мюсюлмани-ще трябва да оставим надеждата да надделее над опита. Тази надежда трябва да се базира върху честен прочит на историята, взаимно признаване на правото на човечност и наличието на календар, чиято първа дата не е 5 юни 1967.

Декларацията за основаването на държавата Израел

На 14 май 1948г. в същия ден, когато британския мандат върху територията на Палестина изтича, Съветът на еврейския народ се събира в музея в Тел Авив и одобрява следната декларация, обявявайки основаването на държавата Израел. Новата държава е призната от САЩ същата нощ 11 минути след прочитането на декларацията и от тогавашния СССР три дни по-късно. На снимката горе се вижда Давид Бен Гурион, първия министър председател на Израел, който обявява създаването на държавата.

Предлагаме на българския читател текстът на Израелската Декларация за независимост:

“Ерец Израел (ивр. земята на Израел, Палестина) е родното място на еврейския народ. Тяхната духовна, религиозна и политическа идентичност се е оформила на това място. Тук за пръв път те са създали своя държава и културни ценности с национално и световно значение и са дали на света вечната Книга на книгите.

След като насилствено са били прогонени от земята си, народът запазил вярата си в нея по време на Диаспората и никога не спрял да се надява и моли за завръщането си и възстановяването на политичестката си независимост.

Тласкани от тази историческа и традиционна привързаност, евреите са се борели поколение след поколение да се установят отново в древната си родина. В последните няколко десетилетия се завърнали на големи групи. Пионери, ма’пилим (ивр. имигранти, пристигащи в Ерец-Израел пряко ограниченията, поставени от законите) и защитници накарали пустинята да разцъфне, съживили староеврейския език, изградили селища и създали преуспяваща общност със собствена икономика и култура, донасяйки благата на прогреса до всички жители на страната. Макар че обичали мира, знаели как да се защитават и се борели за една независима нация.

През 5657г. (1897г.) при призива на бащата на идеята за еврейска държава, Теодор Херцел, бил свикан първият конгрес на ционистите, който декларирал правото на еврейския народ да се възстанови в единна държава.

Правото било признато в Декларацията от Балфур на 2 ноември, 1917г., и било потвърдено от мандата на Обществото на народите, което ратифицирало историческата връзка на еврейския народ с Ерец-Израел и правото на еврейския народ да съгради наново своята държава.

Катастрофата, която скоро сполетяла еврейския народ – масовото избиване на милиони евреи в Европа – била още една ясна демонстрация, че проблемът се нуждаел от спешно разрешаване – еврейската държава да се възроди в Ерец-Израел. Това би отворило възможност за всеки евреин да се завърне в родината и да има статут на пълноправен член на общността, който всички други държави да уважават и зачитат.

Оцелелите от Холокоста в Европа, както и евреи от други части на света, продължили да мигрират към Ерец-Израел, без да се плашат от трудностите, законовите ограничения и опасностите и никога не спрели да отстояват правото си на достоен живот, свобода и честен труд в отечеството си.

По време на Втората световна война еврейското общество на тази страна изиграло голяма роля в борбата на свободолюбивите и миролюбиви нации срещу нацисткия агресор. Чрез кръвта на войниците и военните си усилия си спечелило правото да се счита за един от основателите на Обединените нации.

На 29 ноември 1947г. Общото събрание на ООН приело резолюция за установяването на еврейска държава в Ерец-Израел. Общото събрание изисквало да бъдат взети необходимите мерки за изпълнението на тази резолюция от жителите на Ерец-Израел. Решението, взето тогава, е неотменимо. Еврейският народ има естественото право да управлява сам съдбата си в собствена независима държава, както всеки друг народ.

Затова ние, членовете на Народния съвет, представители на еврейската общност в Ерец-Израел и на Ционисткото движение, сме се събрали в деня на изтичането на британския мандат върху Ерец-Израел и по силата на нашето естествено и историческо право и въз основа на резолюцията, приета от Общото събрание на ООН, декларираме основаването на еврейската държава в Ерец-Израел.

Съобразно с това ние декларираме, че от момента на изтичане на Мандата тази вечер, в навечерието на Шабат, на 6 ийар 5708г. (15 май 1948г.), до основаването на избрани, постоянни власти на държавата, съгласно Конституцията, която ще бъде одобрена от избрано Учредително събрание не по-късно от 1 Октомври 1948г., Народният съвет ще действа като Временен държавен съвет, а изпълнителният орган на съвета - Народната администрация - ще действа като временно правителство на еврейската държава, наричана ‘Израел’.

Държавата Израел ще бъде отворена за еврейска имиграция и за събирането на изгнаниците. Тя ще се грижи за развитието на страната в полза на всички нейни жители. Ще се основава на свободата, правото и мира, така както са били предвидени от пророците на Израел. Ще осигури пълно социално и политическо равноправие на всички нейни жители, независимо от религия, раса и пол. Ще гарантира свобода на вероизповеданието, мисленето, езика, образованието и културата. Ще защитава Светите места на всички религии. Ще се придържа към принципите на хартата на ООН.

Държавата Израел е готова да сътрудничи на структурите и представителите на ООН за изпълнението на резолюцията на Общото Събрание от 29 ноември 1947г. и ще направи постъпки към икономическото обединяване на Ерец-Израел.

Ние апелираме към ООН да подпомогне еврейския народ в процеса на изграждане на държава Израел.

Ние апелираме, в разгара на яростната атака, насочена срещу нас от известно време, към арабските жители на територията на държавата Израел, които ще имат пълно и равностойно гражданство и представителство във временните и постоянните институции, да запазят мира и да участват в изграждането на държавата.

Ние протягаме ръката си към всички съседни държави и техните народи и предлагаме мир и добри съседски отношения и апелираме към тях за установяването на добро сътрудничество и взаимопомощ с независимия еврейски народ, установен на родната си земя. Държавата Израел е готова да даде своя дял в общите усилия за напредъка на целия Близък изток.

Ние апелираме към еврейския народ от Диаспората да обедини усилия с евреите от Ерец-Израел за осъществяване на имиграцията и изграждането на държавата и да застанат зад тях в голямата борба за осъществяване на отколешната мечта – изкуплението на Израел.

Поставяйки вярата си в “канарата на Израел” (т.е. Бог - бел. прев.), ние поставяме подписите си под тази декларация на тази сесия на Временния съвет на държавата, на територията на нашето отечество, в град Тел Авив, в навечерието на Шабат, на 5 ийар 5708г. (14 май 1948г.).

David Ben-Gurion
Daniel Auster
Mordekhai Bentov
Yitzchak Ben Zvi
Eliyahu Berligne
Fritz Bernstein
Rabbi Wolf Gold
Meir Grabovsky
Yitzchak Gruenbaum
Dr. Abraham Granovsky
Eliyahu Dobkin
Meir Wilner-Kovner
Zerach Wahrhaftig
Herzl Vardi
Rachel Cohen
Rabbi Kalman Kahana
Saadia Kobashi
Rabbi Yitzchak Meir Levin
Meir David Loewenstein
Zvi Luria
Golda Myerson
Nachum Nir
Zvi Segal
Rabbi Yehuda Leib Hacohen Fishman
David Zvi Pinkas
Aharon Zisling
Moshe Kolodny
Eliezer Kaplan
Abraham Katznelson
Felix Rosenblueth
David Remez
Berl Repetur
Mordekhai Shattner
Ben Zion Sternberg
Bekhor Shitreet
Moshe Shapira
Moshe Shertok

Публикувано в ‘Official Gazette’, изд. 1, 5 ийар, 5708г. (14 май 1948г.).

превод: Мила Турлакова за www.middlebeast.org

Хамас - какви са истинските им цели

Хамас продължава с опитите си да се установи като легитимна партия. Затова е важно да си припомним принципите, на които стъпва терористичната организация, принципи, които ясно показват, че Хамас е по-заинтересуван да унищожи Израел, отколкото да осигури мирно бъдеще за Палестинския народ. По-долу се намират няколко извадки от устава на Хамас, които илюстрират това.

Харта18 август 1988г.

Част от въведението:
“Борбата ни срещу евреите е много велика и сериозна и се нуждае от всички възможни средства. Тази стъпка трябва непременно да бъде последвана от други стъпки. Това Движение е ескадрон, който трябва да получи подкрепата на други движения от арабския и ислямския свят, докато врагът е победен и Аллах възтържествува.”

Чл. 7
“Движението за ислямска съпротива е звено от веригата, което се бори срещу Ционисткия окупатор.”

“Движението за ислямска съпротива има за цел да реализира обещанието на Аллах, колкото и време да отнеме това. Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал: ‘Съдният ден няма да настъпи докато мюсюлманите не се преборят с евреите (не ги убият), докато евреите не се скрият под дърво и камък, които ще извикат: ‘о, правоверни, о, рабе Божи, има евреин зад мен, ела и го убий’.”

Чл. 13
“Всякакви инициативи и т.нар. мирни разрешения и международни конференции са в противоречие с принципите на Движението за ислямска съпротива”

“Палестинският въпрос може да бъде решен единствено чрез Джихад. Инициативите, търсенето на мирни решения и международните конференции са загуба на време и усилия, хвърлени на вятъра.”

Чл. 15
“В деня, когато враговете окупират част от ислямската земя, Джихадът се превръща в личен дълг на всеки мюсюлманин. Знамето на Джихада трябва да се издигне, когато сме изправени пред окупацията на Палестинските земи.”

Чл. 20
“Нацисткото отношение на евреите не подминава жените и децата. То всява страх у всички хора. Евреите застрашават прехраната, ограбват парите и заплашват честта на хората. Отнасят се към хората така, както се отнасят с военнопрестъпници.”

Чл. 22
“За дълго време враговете умело и прецизно са планирали това, което са постигнали... Чрез парите си те завладяха световните медии, пресата, издателските къщи, радиото и телевизията и други... Те стоят зад френската и комунистическата революции и повечето революции, за които сме чували и чуваме по света. Те използват парите си и за да създават тайни организации като Масонската ложа, Ротари клуб, Лайънс клуб и други в различни части на света, с цел да саботират обществата и да постигнат ционистките си намерения.”

Чл. 28
“Ционистката инвазия е злонамерена. Не се въздържа да използва всякакви методи, долни и вредни средства, за да изпълни исканията си... тайните организации, които е създала... действат под ръководството и в интерес на Ционизма. Тяхната цел е да разклатят основите на обществата, да разрушат моралните устои, да покварят съвестта, да корумпират характера и да унищожат Исляма. Те стоят зад разпространението на търговията с наркотици и алкохол, за да спомогнат за нейното влияние и разширяване.”

Чл. 32
“Движението за ислямска съпротива счита себе си за авангарда на борбата срещу световния Ционизъм... Арабските и ислямските народи трябва да увеличат усилията си, както и ислямските организаци в арабския свят, тъй като те са най-добре екипирани за борбата с търгуващите с войни евреи.”

превод: Мила Турлакова

Икономическата теория на антисемитизма

Според много хора евреите притежават твърде много богатство и власт. Ние наричаме това Икономическа теория на антисемитизма. Според нея финансовото състояние и властта, която евреите притежават предизвиква завист у другите етнически групи и това води до антисемитизъм. През историята тази теория е изплувала на повърхността под различни маски. Един от начините, по който тя стана популярна е чрез “Протоколите на старейшините на Сион”.

”Протоколите на старейшините на Сион”

Това е една несъстоятелна и злобна книга, която е втората най-публикувана в света. Тя е изцяло изфабрикувана от Руските тайни служби. Книгата е предполагаем запис на минути от тайно събрание на еврейски лидери. В нея се казва, че тези влиятелни евреи са правили заговор за завземането на целия свят. Този въображаем разказ осигурява чудесно оправдание за руснаците в засилването на тяхната кампания срещу евреите. Също така повлиява силно на масите и успява да подкрепи мита, че евреите контролират правителствата.

Ако използваме Икономическата теория за да обясним феномена антисемитизъм, тогава той се превръща просто в класова борба: бедни срещу богати, по-малко успелите срещу тези, които имат неограничена финансова и организационна подкрепа.

Как можем да подложим на проверка това обяснение?

Първо, нека погледнем отношението към богатите като цяло. Преследвани ли са антисемитите богаташите, които не са от еврейски произход?

Тъй като преследването е насочено само спрямо евреите, то вече не се базира на икономически причини, понеже няма период в историята, когато евреите да са били единствените заможни хора. След като хората, които мразят, решават да изберат богатите евреи и да игнорират богатите от другите етноси, то причината за тази омраза вече не може да бъде икономическа.

Изчезва ли антисемитизма ако премахнем елемента богатство и власт?

Казус: Случаят с варшавското гето.

Евреите които са живяли в полските и руски селища между седемнадесети и двадесети век са били бедни и беззащитни, без никакво влияние. Въпреки това те са били мразени.Често те били преследвани и подлагани на невъобразими мъчения. Много пъти цели села са били ограбвани, а еврейските им обитатели хладнокръвно заколвани. При тези обстоятелства антисемитизмът не е различавал бедни и богати, силни и слаби, влиятелни и невлиятелни.

По същия начин, антисемитите през Средновековието са инициирали безбройни погроми срещу евреите, без предварително да разгледат банковите им сметки или инвестиционни портфейли.При ликвидирането на варшавското гето от нацистите е нямало еврейски бизнеси за унищожаване. Всъщност бедността, в която евреите са живеели е била ужасяваща. Няма стандарт, по който да е можело те да бъдат счетени за богати. Въпреки това според нацистите е имало нужда те да бъдат елиминирани.

Бедните евреи винаги са били мразени, така както и богатите винаги са били. Постигането на финансов успех може да накара антисемита да настръхне, но успеха на евреина не е това, което е създало антисемита. Следователно парите не могат да бъдат основателна причина за антисемитизма.

Какво да кажем за властта? Може ли тя да е причината за антисемитизма?

Планът Фугу

Ако богат и влиятелен човек дойде и ти поиска услуга, ти не го преследваш, ти му помагаш. Да ти стане задължен такъв човек е страхотна застраховка. Една страна наистина е третирала евреите като силни и богати. Японците не са имали особени контакти с евреите от плана Фугу и почти нищо не са знаели за тях. През 1919 Япония е воювала рамо до рамо с антисемитски настроените белогвардейци срещу руснаците. По онова време белогвардейците ги запознали с “Протоколите на старейшините от Сион”.

Японците разучили книгата и както, твърдят всички разкази, искрено повярвали на пропагандата в нея. Реакцията им била незабавна и силна-съставили план за насърчаване на евреите да се заселят и инвестират в Манджурия.Те решили, че след като евреите притежават такова богатство и власт точно те са хората, с които трябва да се прави бизнес!

Японците нарекли своя план за заселване на евреи “Планът Фугу”. Фугу е името на една силно отровна риба. Тя се консумира след като съдържащите отрова органи бъдат отстранени и се счита за изискан деликатес. Ако не се приготви внимателно обаче, отровата и може да убие човек.

Японците са гледали на евреите като на нация с много ценен потенциал, но също както при фугу, за да използват този потенциал те трябвало да бъдат много внимателни. Японците смятали, че в противен случай планът можело да даде обратен резултат и евреите да унищожат Япония със своята невероятна сила.

Японците били съюзници на нацистите и въпреки това позволили на хиляди бежанци от Европа-включително и Мирер Йешива-да влязат в Шанхай и Кобе през Втората Световна Война. Те приели тези евреи в страната си, не поради голямата любов, която изпитвали към тях, а защото вярвали, че евреите имали достъп до огромни ресурси и удивително влияние, което можело да бъде от голяма полза за Япония. Всичко това е подробно описано в книгата “Планът Фугу” от Мартин Токайър.

В случай че антисемитите наистина вярват, че евреите управляват света, защо не се отнасят с тях като японците?

Фактът, че като цяло евреите са третирани като хора, отхвърлени от обществото доказва, че хората не вярват наистина, че евреите са и на половина толкова богати и могъщи колкото се твърди. Това доказва, че антисемитите не приемат собствената си пропаганда сериозно.

Какво стана с еврейската власт?

Ако в идеята, че евреите контролират правителства има някаква истина, защо те не са успели да накарат поне една страна да приеме бежанците, които са се опитвали да избягат от европейския ад по времето на Холокоста? Ако евреите
по света са толкова силни и притежават такова политическо влияние, със сигурност е щяло да се намери поне едно правителство, което да ги приеме и да им позволи да останат до края на войната...

Филмът “Пътешествието на обречените” по един драматичен начин води до осъзнаването, че когато правителство след правителство заравя главата си в пясъка докато поголовното клане на евреите се случва необезпокоявано, твърдението, че евреите контролират правителствата звучи кухо и болезнено абсурдно.

Черното злато по-гъсто ли е от млякото и меда?

Тези които говорят за еврейската власт като за световен проблем никога не са действали така сякаш вярват, че евреите имат каквато и да е власт.

Всеки който наистина вярва, че някой е богат и силен се отнася с уважение и такт с този човек. Арабските страни първоначално не са били гледани с добро око от света през двадесети век. Но понеже светът е имал нужда от арабския нефт, той се помирява с арабите. Помислете, кога за последен път Обединените Нации са обявили официално, че осъждат някоя страна членка на ОПЕК освен Ирак?Ако някой действително вярва, че евреите притежават невиждана власт и богатство, защо не се отнася към тях в съответствие с тази вяра? Те би трябвало да се отнесът към евреите с поне толкова уважение, с колкото някога са го направили японците...

Икономическото оправдание е оборено

И така парите и властта не са причината за антисемитизма. Финансовият успех на евреите може да накара антисемитите да скръцнат със зъби, но не това ги е направило антисемити по начало. Бедните евреи са били мразени толкова колкото и богатите.

Явно икономическата обосновка на антисемитизма е само оправдание.

(по материали на www.aish.com; превод: Ангелина Джангозова)